Президентът Румен Радев наложи вето на параграф 93 от Закона за изменение и допълнение на Закона за данъка върху добавената стойност, приет на 19 ноември т.г., съобщиха от прессекретариата на държавния глава.
С него се въвеждат нови положения в Закона за потребителския кредит, които са недопустими в една правова държава с разделение на властите.
Те ограничават правото на защита и достъпа на гражданите до съд, както и налагат правно нетърпимо ограничение на правомощието на българския съд да преценява дали договорите съответстват на закона и морала.
Следва пълният текст на мотивите на държавния глава:
МОТИВИ
За връщане за ново обсъждане в Народното събрание на разпоредба от Закона за изменение и допълнение на Закона за данък върху добавената стойност, приет от 44-то Народно събрание на 19.11.2020 г.
Уважаеми народни представители,
Подкрепям намерението на правителството, изразено в мотивите към проекта за Закон за изменение и допълнение на Закона за данъка върху добавената стойност (ЗИД на ЗДДС), националното данъчно законодателство да бъде приведено в съответствие с актуалните изисквания на правото на Европейския съюз и по този начин да се подобри функционирането на режима на ДДС по отношение на доставките на услуги и дистанционните продажби на стоки, както и вноса на пратки с ниска стойност.
Посредством § 93 от приетия ЗИД на ЗДДС обаче Народното събрание въвежда изменения и допълнения на Закона за потребителския кредит (ЗПК), които нямат връзка нито с основната цел на предложения от правителството законопроект, нито с мерките за усъвършенстване на данъчното законодателство, които са включени в преходните и заключителните разпоредби на законопроекта по вносител. Практиката с преходни и заключителни разпоредби на един закон, да се изменят други, несвързани с него, е сама по себе си неприемлива в една правова държава, а в конкретния случай откровено се използва за изключване на възможността по промените да се проведе задълбочено обществено обсъждане с участието на всички заинтересовани страни.
Точка 1 от § 93 предвижда изменение в текста на т.14 от чл.4, ал.1 на ЗПК, като по този начин от приложното поле на закона се изключват освен договорите за кредит под формата на овърдрафт с едномесечен срок за погасяване на задължението, също и друг вид договори, определени като „договорите за кредит, сключени с финансови институции по чл.3 от Закона за кредитните институции, които отговарят на изискванията за овърдрафт с едномесечен срок на погасяване и са усвоени с платежен инструмент по смисъла на §1, т.30 от допълнителните разпоредби на Закона за платежните услуги и платежните системи.“
По т.2 от § 93 се създава нова ал.7 в чл.19 на ЗПК, според която разходите по договор за кредит с небанкова финансова институция не могат да надвишават двукратния размер на главницата „и при изпълнение на това условие не се считат за прекомерни по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите и накърняващи добрите нрави съгласно чл.26 от Закона за задълженията и договорите.“
Приетият § 93 от ЗИД на ЗДДС противоречи на основни конституционни положения. Изключването на определени договори от приложното поле на ЗПК необосновано ограничава правата на потребителите по визираните договори, включително и тяхното конституционно право на достъп до съд, за защита на нарушени права и законни интереси. Въведената по т.2 забрана съдът да преценява дали разходите са „прекомерни“ по смисъла на Закона за защита на потребителя и дали накърняват добрите нрави, по смисъла на Закона за задълженията и договорите също нарушава конституционното право на защита (чл.56 от КРБ). Тя нарушава и основния принцип в правовата държава – този за разделение на властите, защото необосновано ограничава съдилищата при преценката дали даден договор съответства на закона и морала или не. Недопустимо е законодателната власт да поставя преценката на съда за съответствието на един договор със закона и с морала в зависимост от наличието на предзададен икономически критерий: определен таван на разходите по договори за кредит. Правото на защита на гражданите се обезсмисля, ако при определени хипотези съдът е ограничен в преценката дали договорът нарушава определен закон или морала. Положението, предвидено в текста на т.2 от § 93, означава, че такива клаузи от договор няма да бъдат приемани за нищожни и ще пораждат правни последици, ако са в рамките на определен допустим размер разходи по договор за кредит. Такова положение е правно нетърпимо.
Чрез § 93 се нарушава и предвидената в чл.19, ал.2 от КРБ защита на потребителя. Предвиденият в действащия ЗПК таван за годишния процент на разходите по кредитите и въведената забрана за уговаряне на прекомерни неустойки в договори с потребители (в Закона за защита на потребителите) имат за цел да гарантират честността на гражданския оборот и да изравнят в допустима степен положението на двете страни в един договор, при който твърде често по-силната икономически страна може да извлича облаги от неопитността или тежкото положение на икономически по-слабата страна. Вярно е, че правата на потребителите не са абсолютни по своята природа. Те могат да бъдат ограничавани при наличието на определени аргументи за нарушаване на правата на други лица или ако защитата им би противоречила на морала или на обществения ред. Изключването на определен тип договори от защитата по ЗПК, както и ограничаването на съда при преценката за нищожност на договорите, не са обосновани с такива аргументи и не могат да се приемат за съответни на Конституцията.
Посочвам също, че предложението за изменение и допълнение на ЗПК е направено между първо и второ гласуване на ЗИД на ЗДДС, т.е. прието е от Народното събрание само с едно гласуване, при това чрез преходните и заключителните разпоредби на закон, който няма пряка връзка с предложените промени. Самото предложение не е мотивирано и противоречи на изричното изискване на чл.83, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. По предложението липса оценка на въздействието и не е подлагано на обществено обсъждането. Така §93 от ЗИД на ЗДДС е приет в нарушение на принципите за необходимост, обоснованост, предвидимост, откритост, съгласуваност и стабилност, които са присъщи на законодателството в една правова държава.
Уважаеми народни представители,
Република България е правова държава и като такава, тя гарантира разделението на властите и достъпа на гражданите до справедлив съд. Не може да има законова норма, която забранява на българския съд да преценява дали един договор съответства на закона и морала или не. Упражняването на гарантираното от Конституцията право на защита не може да се поставя в зависимост от размера на материалния интерес по съдебен спор.
По изложените мотиви упражнявам правото си по чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България да върна за ново обсъждане в Народното събрание § 93 от Закона за изменение и допълнение на Закона за данък върху добавената стойност, приет от 44-то Народно събрание на 19.11.2020 г.
